Рилска разходка от Говедарци до ЦПШ Мальовица през върховете Мечит, Лопушки, Прекорец, Купените и Ловница
Рилска разходка от Говедарци до ЦПШ Мальовица през върховете Мечит, Лопушки, Прекорец, Купените и Ловница
- Get link
- Other Apps
Тази пролет ситуацията както в България, така и в целия свят е доста особена заради пандемията от COVID-19. Достъпът до Витоша бе ограничен за повече от месец и днес е едва втората неделя откакто официално са разрешени разходките в планината. Миналата седмица времето беше лошо - мъгла, студ и пръски дъжд. Тогава, въпреки неблагоприятните условия, се разходих от с. Железница до х. Физкултурник. На връщане, с цел да избегна срещите с хора, се спуснах към местността Папрецу, като се отклоних от „царската пътека“ надясно към дерето. Снимки от тази разходка може да видите тук.
Днес (10.5.2020 г.) времето беше в другата крайност - слънчево, ясно и тихо.
Тръгнах по същия маршрут от с. Железница към х. Физкултурник по класическата пътека с колова маркировка към Черни връх. Хижата има много названия, но незнайно защо „Физкултурник“ ми звучи най-добре и затова я наричам така. Преминаването нагоре през гората беше много приятно в свежото пролетно утро.
След като излязох от гората се токри прекрасна гледка към Рила.
Пред хижата бсичко беше спокойно.
Пролетна класика - група минзухари на фона на хижата:
Не бях сигурен откъде да се върна обратно до с. Железница. Движещите сили бяха две - да не срещам много хора и да се върна по-скоро у дома. Въпреки относително ранния час на тръгване (малко преди 8 часа), по пътеката нагоре към хижата изпреварих поне 3-4 човека. Заради ситуацията с коронавируса, тези хора ми се сториха много и тъй като са изкачих сравнително бързо и все още беше рано, реших да направя следното - да „прескоча“ на отсрещната страна към з. Синята стрела и оттам да се върна надолу до с. Железница. Надявах се, че няма да се забавя твърде много и че там ще има по-малко хора, защото в началото на основната пътека над с. Железница в такъв слънчев ден със сигурност щеше да има много туристи.
Имах следната дилема - дали да заобиколя вр. Скопарник в посока Черни връх и да се върна по добре утъпканата пътека през Карачаирското плато или да се опитам да мина "напряко" като подсека вр. Карачаир над местнотта Казана. Веднъж съм се спускал от вр. Скопарник и вр. Карачаир към х. Физкултурник и тогава не уцелих пътеката начертана на картата - резултатът беше бродене към хижата през камъни и ниска трева - не толкова трудно за преминаване, но определено много по-бавно. Везните се наклониха към вторият вариант. Знам, че въпросната пътечка започва добре и реших да я последвам с идеята да се върна, ако бързо изгубя следата.
В началото беше много добре - имаше пътека и не беше мокро макар да е месец май и все още снегът да не се стопил напълно.
На места имаше и каменни пирамидки. Следях през Oruxmaps картата на BGMountains. В началото сякаш се движех малко встрани в от пътеката на карата, но предпочетох да следвам пирамидките и следите на хората преминавали от там преди мен.
Стигнах до една табела над Казана, която отдавна се беше заличила.
Камъните покрай пътеката на места бяха маркирани с червена боя. Не знам това дали е обозначение на маршрут или нещо свързано с парковата дейност.
Малко след това в подножието на вр. Карачаир настъпи една приятна за мен среща с един от горските представители. Срещу мен измежду камъните с появи една дива коза. Успях да я заснема, макар и снимката да не е много детайлна. 
Тя бързо се скри зад камъните. Тук теренът е открит и се опитвах да видя накъде е избягала, като все си мислех, че ще се спусне надолу към гората. Обаче по едно време издаде звук и тогава я видях да скача право нагоре към вр. Карачаир.
От тук започнах да губя пътеката. Едната причина е че тя е трудно доловима, а другата е че все още имаше снежни петна и когато преминех през някое след това трудно виждах продължението на пътеката от другата страна. Същото се получаваше и когато премина през каменен пасаж, а такива имаше доста.
Точно преди няколко дни в интернет бяха публикували снимки на следи от мечка около х. Алеко, най-вероятно заради липсата на хора покрай пандемията. Аз съм чувал за следи от мечка около з. Синята стрела и сега всяка деформация в снега ми се струваше като мечешка стъпка :)
Гледката към Рила беше страхотна в този ясен ден.
Придвижвах се така - от една страна гледах да не се отдалечавам много от пътеката на картата, за да не попадна на непреодолими камъни и треви, а от друга вървях където ми беше най-удобно, защото пътека не виждах. За щастие снегът се беше стопил почти навсякъде, не беше мокро, а тревата беше ниска - идеални условия за преминаване без пътека.
На малкото останали снежни петна ясно личаха следи от кози и/или сърни, каквато преди съм срещал около з. Синята стрела.
Когато най-сетне стигнах до пътеката, която се спуска от Черни връх към з. Синята стрела, тогава нещата рязко се подобриха към по-добро. Пътеката стана като магистрала и се забързах надолу.
Минзухарите и другите цветенца по това време на годината са почти навсякъде в този район.
Според табелата, която се намира до вр. Малък Котор, бях на прав път :)
Срещнах доста хора по тази пътека. Между вр. Купена и з. Синята стрела имаше поне 5 човека. Може би не е чак толкова непопулярна тази пътека, може би хубавото време бе причина всички да тръгнат нагоре, а може би в тези времена предполагам, че все повече хора търсят по-спокойни места из планината.
За щастие този път не видях представители на влечугите, защото миналата година по това време с един приятел срещнахме змии на два пъти по тази пътека, които точно като нас се радваха на първите парещи лъчи на пролетно-лятното слънце.
Залсонът не може да се пропусне:
Надолу, под з. Синята стрела, имаше доста хора. Тук има много черни пътища и пътеки. Избирах накъде да мина спрямо потока от хора, които се задаваха отдолу.
Гората се беше раззеленила и нюансите на зеленото бяха чудни.
Не след дълго пресякох обиколната пътека, част от трасето на „Витоша 100 км.“ и от там директно се спуснах до с. Железница, встрани от основния туристопоток.
Днес (10.5.2020 г.) времето беше в другата крайност - слънчево, ясно и тихо.
Тръгнах по същия маршрут от с. Железница към х. Физкултурник по класическата пътека с колова маркировка към Черни връх. Хижата има много названия, но незнайно защо „Физкултурник“ ми звучи най-добре и затова я наричам така. Преминаването нагоре през гората беше много приятно в свежото пролетно утро.
След като излязох от гората се токри прекрасна гледка към Рила.
Пред хижата бсичко беше спокойно.
Пролетна класика - група минзухари на фона на хижата:
Не бях сигурен откъде да се върна обратно до с. Железница. Движещите сили бяха две - да не срещам много хора и да се върна по-скоро у дома. Въпреки относително ранния час на тръгване (малко преди 8 часа), по пътеката нагоре към хижата изпреварих поне 3-4 човека. Заради ситуацията с коронавируса, тези хора ми се сториха много и тъй като са изкачих сравнително бързо и все още беше рано, реших да направя следното - да „прескоча“ на отсрещната страна към з. Синята стрела и оттам да се върна надолу до с. Железница. Надявах се, че няма да се забавя твърде много и че там ще има по-малко хора, защото в началото на основната пътека над с. Железница в такъв слънчев ден със сигурност щеше да има много туристи.
Имах следната дилема - дали да заобиколя вр. Скопарник в посока Черни връх и да се върна по добре утъпканата пътека през Карачаирското плато или да се опитам да мина "напряко" като подсека вр. Карачаир над местнотта Казана. Веднъж съм се спускал от вр. Скопарник и вр. Карачаир към х. Физкултурник и тогава не уцелих пътеката начертана на картата - резултатът беше бродене към хижата през камъни и ниска трева - не толкова трудно за преминаване, но определено много по-бавно. Везните се наклониха към вторият вариант. Знам, че въпросната пътечка започва добре и реших да я последвам с идеята да се върна, ако бързо изгубя следата.
В началото беше много добре - имаше пътека и не беше мокро макар да е месец май и все още снегът да не се стопил напълно.
На места имаше и каменни пирамидки. Следях през Oruxmaps картата на BGMountains. В началото сякаш се движех малко встрани в от пътеката на карата, но предпочетох да следвам пирамидките и следите на хората преминавали от там преди мен.Стигнах до една табела над Казана, която отдавна се беше заличила.
Камъните покрай пътеката на места бяха маркирани с червена боя. Не знам това дали е обозначение на маршрут или нещо свързано с парковата дейност.Малко след това в подножието на вр. Карачаир настъпи една приятна за мен среща с един от горските представители. Срещу мен измежду камъните с появи една дива коза. Успях да я заснема, макар и снимката да не е много детайлна.
Тя бързо се скри зад камъните. Тук теренът е открит и се опитвах да видя накъде е избягала, като все си мислех, че ще се спусне надолу към гората. Обаче по едно време издаде звук и тогава я видях да скача право нагоре към вр. Карачаир.
От тук започнах да губя пътеката. Едната причина е че тя е трудно доловима, а другата е че все още имаше снежни петна и когато преминех през някое след това трудно виждах продължението на пътеката от другата страна. Същото се получаваше и когато премина през каменен пасаж, а такива имаше доста.
Точно преди няколко дни в интернет бяха публикували снимки на следи от мечка около х. Алеко, най-вероятно заради липсата на хора покрай пандемията. Аз съм чувал за следи от мечка около з. Синята стрела и сега всяка деформация в снега ми се струваше като мечешка стъпка :)
Гледката към Рила беше страхотна в този ясен ден.
Придвижвах се така - от една страна гледах да не се отдалечавам много от пътеката на картата, за да не попадна на непреодолими камъни и треви, а от друга вървях където ми беше най-удобно, защото пътека не виждах. За щастие снегът се беше стопил почти навсякъде, не беше мокро, а тревата беше ниска - идеални условия за преминаване без пътека.
На малкото останали снежни петна ясно личаха следи от кози и/или сърни, каквато преди съм срещал около з. Синята стрела.
Когато най-сетне стигнах до пътеката, която се спуска от Черни връх към з. Синята стрела, тогава нещата рязко се подобриха към по-добро. Пътеката стана като магистрала и се забързах надолу.
Минзухарите и другите цветенца по това време на годината са почти навсякъде в този район.
Според табелата, която се намира до вр. Малък Котор, бях на прав път :)
Срещнах доста хора по тази пътека. Между вр. Купена и з. Синята стрела имаше поне 5 човека. Може би не е чак толкова непопулярна тази пътека, може би хубавото време бе причина всички да тръгнат нагоре, а може би в тези времена предполагам, че все повече хора търсят по-спокойни места из планината.
За щастие този път не видях представители на влечугите, защото миналата година по това време с един приятел срещнахме змии на два пъти по тази пътека, които точно като нас се радваха на първите парещи лъчи на пролетно-лятното слънце.
Залсонът не може да се пропусне:
Надолу, под з. Синята стрела, имаше доста хора. Тук има много черни пътища и пътеки. Избирах накъде да мина спрямо потока от хора, които се задаваха отдолу.
Гората се беше раззеленила и нюансите на зеленото бяха чудни.
Не след дълго пресякох обиколната пътека, част от трасето на „Витоша 100 км.“ и от там директно се спуснах до с. Железница, встрани от основния туристопоток.
Comments
Post a Comment