Първо снежно изкачване на Мусала (пролет 2016 г.)

Досега се бях качвал на вр. Мусала няколко пъти, но всички тези разходки бяха през летния сезон. Изключение беше една коледна разходка до началото на въжето над заслон Еверест (Ледено езеро), но тогава така и не стигнах до самия връх. По принцип нямам сериозен опит в зимната планина, като изключим разходките из снежна Витоша с изкачване на Черни връх по добре отъпканата пътека. Пикел, котки и снегоходки липсват от инвентара ми, и затова тази разходка до заснежения вр. Мусала беше много вълнуваща за мен, макар че беше през пролетта и по-точно в края на месец май - 23.5.2016 г. Обстановката горе си беше снежна.

Времето през месец май в България е доста променливо, характерни са гръмотевичните бури и интензивните пролетни дъждове. Последните дни на този месец през 2016 г. не бяха изключение. В следобедните часове редовно се развиваха мощни купесто-дъждовни облаци и особено в планините редовно валеше дъжд. Аз следях прогнозата, за да видя дали все пак няма да се отдаде възможност за някоя стандартна разходка на Витоша през поредицата почивни дни, които се бяха събрали около 24-ти май. Ровейки се из Интернет, попаднах на две неща - очертаваше се един слънчев ден на 23-ти май и кабинковият лифт от Боровец, който е в профилактика по това време на годината, щеше да работи през четирите почивни дни. Това беше искрата, която запали мисълта за изкачване на вр. Мусала по това време на годината. Оказа се, че нямам съмишленици, които да могат да се присъединят и оставаше вариантът да отида сам. Ходенето сам в планината, не е за препоръчване от гледна точка на безопасността. Въпреки това, ако трябва да призная, често ми се случва, но все пак е по добре познати пътеки и популярни маршрути. Пътеката към вр. Мусала е една от най-популярните и оживени пътек в нашите планини и затова лесно взех решението да отида сам. Това което ме притесняваше беше вероятността, макар и малка, след обяд да се развие някоя буря във високата част на Рила. Другата опасност представляваше снегът, който все още не се беше стопил и над х. Мусала пътеката беше покрита изцяло със сняг.

След като се ориентирах към варианта да се разходя сам до върха, започнах често да следя прогнозата за времето, както и да гледам уеб камерите от района. На камерите следях развитието на бурите през предходните дни, както и наличието на сняг в района. Въпреки че през последните 1-2 дни често се стелеха мъгли и валеше дъжд, прогнозата за 23-ти май беше добра. През нощта преди прехода се бях събудил, може би от вълнение, и проверих уеб камерата от вр. Ястребец. В тъмнината се виждаше една малка далечна червена точка от района на Маркуджиците. Това беше знак, че мъглата се е вдигнала и времето наистина се оправяше. Така на следващата сутрин рано-рано тръгнах с колата към Боровец. На паркинга на лифта имаше само 3-4 коли. Касата все още не беше отворила и докато чаках имах време да огледам останалите планинари ентусиасти. Правеше ми впечатление една група от няколко човека, които бяха тръгнали със ските нагоре. Сред тях имаше хора, на чиито раници видях логото на ПСС и надпис БАССЕС. Беше ясно, че знаят къде отиват. По-късно се оказа, че почти заедно изкачихме върха и станах свидетел на смелото им спускане по един от улеите от върха.

Лифтът тръгна и след около 30 минути вече бях в района на вр. Ястребец. Гледката към заснежения връх Мусала, огрян от силното майско слънце, беше невероятна.

Бях решил да се върна в момента, в който времето започнеше да се разваля. Това обикновено става след обяд и затова бях решил да се опитам да се кача максимално бързо, за да съм по-спокоен. Равният участък от горната станция на лифта до х. Мусала го взех почти на бегом. По него снегът се беше вече стопил и се вървеше лесно. Преди хижата имаше страхотни находища на минзухари и в съчетание с все още заснежените околни върхове, гледките бяха радост за окото и душата.

В района на Мусаленските езера, разположени непосредствено пред едноименната хижа, прекарах доста време в снимане на околните върхове, отразяващи се в кристалните води на езерата.

Докато снимах красотите около езерата ме настигна групата със ските, а също така и един дядо и едно момче (най-вероятно неговият внук - адмирации, че го бе довел тук!). Нагоре по заснежената пътека над хижата се предвижвахме горе-долу на близко разстояние и накрая се събрахме на върха в рамките на петнайсетина минути разлика.

След Мусаленските езера пътеката изглеждаже така - цялата покрита със сняг.

Но макар всичко да беше бяло, слънцето печеше много силно, защото все пак почти беше лято. Една табелка показва, че сме на прав път.

Заслон Еверест се подава зад баира, а небето е ясно до неузнаваемост, което ми вдъхва увереност, че най-вероятно ще изкача върха, който беше все по-близо.

Слънцето вече бе размекнало снега и той бе придобил леко кишава консистенция. На отсрещните склонове на Леденото езеро се виждаха няколко дребни лавини. Самото езеро не случайно се нарича "леденото". Водите на езерото все още бяха сковани от лед, а над леда все още имаше плътен слой сняг.

Преминаването през въжето не беше особено трудно, но определено го направих с повишено внимание. Пропастите от двете страни на ръба са внушителни по всяко време на годината, но мекият сняг под краката ми правеше крачките по-несигурни и определено държах въжето доста здраво.

Колкото по-близо бях до върха, толкова по-внушителни и далечни ставаха гледките. Това е гледка към близкия вр. Алеко и горната станция на лифта в далечината, а на най-заден фон се вижда и Витоша.

Последни метри до върха. Ето я и метеорологичната станция.

Няколко метра по-надолу по въжето срещнах група туристи, които бяха спали при свой приятел в метеорологичната станция. Те бяха тръгнали да слизат към Боровец и определиха моя вариант за качване с лифта, като "лесния начин" и мисля, че имаха право.

Най-сетне достигнах и крайната точка на този вълнуващ машрут. Разбира се, оставаше да се върна обратно.

Входът на метеорологичната станция беше все още затрупан със сняг и само една тясна пъртина водеше към вратата.

Седнах да хапна от южната страна на върха, точно под Базовата екологична обсерватория. Гледката към снежните върхове и прошарените ръбове и долини на Рила беше пленяваща. Дори Пирин се виждаше доста добре в далечината.

Не ми се искаше да си тръгвам, но малките пухкави облачета ми напомняха, че е по-добре след обяд да се намирам по-близо до сигурен подслон. Прибрах си багажа и се върнах към върха, където козирките над Леденото езеро бяха смразяващи.

Групата със ските пиха по една бира на върха, провериха лавинните уреди и един по един се спуснаха по един от отвесните улеи.

Докато слизах надолу ми направи впечатление, че точно по това време на годината езерата се събуждат от своя зимен сън и по количеството лед във водите можеше да се съди за надморската височина на която се намира съответното езеро.

След като преминах покрай хижата се обърнах към върха и забелязах, че небето вече бе покрито със сиви облаци. Радвах се, че вече бях на път към горната станция на лифта.

Така приключи този вълнуващ за мен преход в най-високата част на Рила. За повече снимки натиснете тук.