Началото на Витоша 100 и от Кладница до Черни връх

За втора поредна година аз и един мой съмишленик в Обиколката на Витоша решихме да се разходим в деня на състезанието, но само по част от трасето и след това да направим преход, който през останалото време от годината така или иначе не успяваме да организираме.

Миналата година направихме същото, като тръгнахме от Бояна и вървяхме по трасето на Витоша 100 до малко след Чуйпетлово и от там по Е4 се качихме към вр. Ярловски купен и Черни връх и от там се върнахме до началната точка в Бояна.

Тази година решихме да направим подобно нещо, но по различен маршрут. Един от малкото маршрути до Черни връх, по който не се бях качвал досега беше от с. Кладница и това беше чудесна възможност да го осъществим. Планирахме да тръгнем от Симеоново, да продължим към Драгалевци и Бояна по маршрута на Витоша 100 и от там да се включим в официалната начална част на състезанието, но една идея по-късно от масовия старт. Така щяхме да избегнем тълпата от хора.

Тръгнахме от Симеоново към 23:15 в събота (19.6.2021 г.) вечерта и така се получи, че докато стигнем до Бялата вода и продължим по трасето на състезанието всички участници бяха отпрашили напред към Кладница. Предполагахме, че може да настигнем поне някои по-изостанали ултрамаратонци, но не бяхме прави. Всъщност някъде около Владая настигнахме една група от трима души, но не забелязахме да имат стартови номера и също така май не бързаха за никъде. Решихме, че и те като нас са тръгнали на нощна разходка покрай цялото събитие. Освен тях, на пункта при Владая видяхме част организаторите, които събираха багажа от пункта. Това бяха единствените хора, които срещнахме чак до Черни връх в неделя на обяд.

Участъкът между Симеоново и Бояна беше доста кален. По принцип времето през последните няколко седмици беше много лошо. Всеки ден имаше сериозни валежи и като цяло нашата разходка беше под въпрос, защото го правим за удоволствие и искахме да избегнем възможността да ни вали пороен дъжд през нощта или около нас да падат гръмотевици докато вървим по платото към Черни връх. В събота, когато по трасето мерят сили колоездачите, времето също беше много неприятно - няколко часа дъжд, придружен от гръмотевици. Но прогнозата за нощта срещу неделя и в неделя до обяд беше обещаваща. Повечето модели предвещаваха спокойна нощ и евентуални валежи чак в неделя следобед. Надявахме се да е така, но за всеки случай планирахме алтернативен маршрут за връщане. Ако на Черни връх мъглата беше твърде гъста или имаше изгледи да вали и гърми, мислехме да се върнем от Кладница през Офелиите и ниската част на Витоша. Е, времето този път беше с нас! Освен, че нямаше валежи и гръмотевици, беше супер ясно (поне до обяд) и видимостта също беше прекрасна и се насладихме на страхотните гледки от "другата" страна на Витоша. Например ето този изглед към яз. Студена:

След като преджапахме през калта от Симеоново до Бояна, продължихме по познатата хоризонтална пътека към Кладница, където нещата с калта бяха една идея по-добре. Една от причините да ходим в деня на Обиколката, макар и не като част от основната група, е фактът, че има оживление по трасето и вероятността да се натъкнем на мечки е по-малка. Може би най-интересното нещо, което ни се случи до Кладница беше, че някъде между Владая и Мърчаево чухме доста силен шум близо до нас под пътеката. Чуваше се силно пукане на клони, сякаш нещо ходеше по тях. Но за разлика от срещите ни със сърни например, когато животните изчезват в рамките на секунда-две, както и шумовете след тях, този път пукането на клоните продължи доста по-дълго (може би около половин минута). Също така беше доста по-тежко и бавно. Така и не разбрахме какво беше това, но и двамата си мислехме за мечките, които напоследък все по-често се показват около Кладница и Чуйпетлово. През нощта нямаше какво толкова да се снима, но все пак ето една снимка за цвят:

Тъкмо наближихме Кладница и се развидели. Изгасихме челниците и за пръв път влязохме в селото по светло.

Вместо да отидем до пункта, завихме наляво по пътя за х. Селимица и тръгнахме по дългото изкачване нагоре.

Още докато бяхме в селото, пътя ни пресече някакво дребно животинче, което оприличихме на белка. Но още по-приятно бяхме изненадани, когато по средата на пътя между селото и хижата на пътя ни се изперчи един язовец. За пръв път виждахме такова животно в естествената му среда!

Спряхме за почивка на масичките пред х. Селимица.

Докато седим на едно място усетихме, че е хладно и се наложи да облечем по една връхна дреха. Хапнахме добре, казахме си за пореден път наздраве и продължихме по стръмното изкачване към вр. Селимица по лятната пътека.

Пътеката от х. Селимица към вр. Селимица е доста стръмна. Още щом видяхме изолиниите на картата и ни стана ясно какво ни очаква нагоре. Пътеката е добре маркирана и поддържана, но въпреки това на места е леко обрасла. Сутрешната роса по тревата и клонките около пътеката ни понамокри стабилно.

В началото пътеката преминава през горския пояс, но нагоре става открито и първото нещо, което се набива на очи е яз. Студена. По принцип той се вижда дори от Черни връх, но оттук гледката е доста по-внушителна, заради по-малкото разстояние.

Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-впечатляващи ставаха изгледите към Рила, Перник и околностите.



На места пътеката беше мочурлива и това допълнително спомогна съвсем да си намокрим краката. Малко преди вр. Селимициа лятната пътека се съединява със зимните колчета и след около 100-200 метра се излиза на платото. 

Оттук се продължава леко надясно към Черни връх, а вр. Селимица остава от лявата ни страна. Не видяхме хубава пътека към вр. Селимица, но преминаването през ниската трева не представлява проблем и с радост постеихме и този двухилядник. Гледка от върха:

Изпихме последните глътки от пиенето и с усмивка се отправихме към Черни връх.

Пътеката към Черни връх през първата половина е равна, а дори има и лек наклон, след което се съединява с тази идваща от Конарника. Платото бе осеяно с цветя, въздуха беше кристален и това заедно с надигащите се пухкави облаци допълнително приповдигна настроението ни. 


Последните метри преди Черни връх са сравнително стръмни и определено усетихме умората от изминатите около 40 км.

На Черни връх седнахме да изпием по един подсилен чай и да хапнем, за да имаме сили да се спуснем до началната точка - Симеоново. Спускането надолу беше продължително и със спокойно темпо. Краката ми бяха подгизнали и изпитвах дискомфорт. Мислех си, че са се образували мазоли, но за щастие вкъщи видях, че няма поражения. В края на тази зима наваля доста сняг и по най-високите и вдлъбнати места все още имаше доста големи преспи. Минзухарите покрай тях изглеждаха доста ободряващо. Когато човек пропусне да спи една нощ, след това всяко такова на пръв поглед дребно нещо спомага за повдигането на духа.

Минахме покрай Алеко и продължихме да се спускаме към долната станция на Лалето. Тук голяма част от дървените мостчета са разрушени до такава степен, че преминаването през хлъзгавите дъски си беше приключение. Надолу до Симеоново не се случи нищо интересно, освен, че по-често се сещах за горещия душ и леглото вкъщи.

Ето как изглежда целият маршрут - 52 км. и почти 2000 м. положителна денивелация, които изминахме за 14 часа и 14 минути:

Прекрасна разходка!



Comments