Зелени преслап - вр. Кабул - вр. Отовица - х. Иван Вазов - вр. Дамга - Седемте рилски езера - водопад Скакавица - Зелени преслап

Обикновено всяка година успявам да се разходя поне 1-2 пъти в планини различни от Витоша. Вече сме в края на август месец на 2020 г., а прогнозата за последния уикенд беше чудесна, за разлика от доста от изминалите уикенди. Така набързо се организирахме с един приятел да осъществим наскоро планиран преход в северозападната част на Рила:

Зелени преслап – вр. Кабул – вр. Отовица ( – х. Иван Вазов) – вр. Дамга – Седемте рилски езера – водопад Скакавица – Зелени преслап

Вече бях ходил около вр. Дамга, вр. Отовица и Седемте рилски езера, но района на Зелени преслап, вр. Кабул и водопада бяха нещо ново за мен.

Тръгнахме към 6:30 сутринта в неделя на 23.8.2020 г. от гр. София към местността Зелени преслап. До там се достига по добре асфалтирания път до лифта за Седемте рилски езера. Не много далеч от паркинга за лифта има отбивка в дясно, където забелязах, че поне на една от табелките пишеше „Скакавица“. Отбих по тесния асфалтиран път и след един-два завоя попаднах на няколко не малки дупки и за миг се замислих дали съм на правилното място. В крайна сметка пътят е съвсем проходим за лек автомобил и само след още няколко завоя вече бях на обособения паркинг пред комплекс „Зелени преслап“.

От Зелени преслап тръгват няколко пътеки, като основната е към х. Скакавица, но ние поехме по пътеката, която директно води към вр. Кабул. Тя се пада в дясно от пътя за х. Скакавица. В началото пътеката преминава през гората. Наклонът тук веднага започва да се усеща и всъщност продължава така почти до вр. Кабул. Все пак за около 5 км се преодоляват около 900 м. денивелация. Отначало все още не усещах умора и психически се бях подготвил за доста дълъг преход, така че това начално изкачване не ми се стори чак толкова стръмно.

Изглед от гората, в която щяхме да се върнем чак към края на разходката, защото почти целият маршрут преминава през откритите високи части на планината Рила.

Тъкмо излязохме от гората и попаднахме на сладки малинки покрай пътеката.

С излизането от горския пояс се откриват просторни гледки към Верила, Витоша и Стара планина.

Пътеката се насочва към колиба и заграждение, които предполагам се използват от хората отглеждащи конете, пасящи на свобода из високите рилски пасища. В този участък пътеката става малко по-полегата. След това пътеката завива обратно в лява посока, а колибата остава отстрани в ниското.

Пътеката е маркирана, но маркировката не се забелязва много често. Поне в ясно време не би следвало да стане объркване - огромният склон на вр. Кабул вече е пред нас.

Докато се запознавах с маршрута бях прочел, че върхът е доста демотивиращ и склонът сякаш е безкраен. Има нещо вярно, но може би релефът и мащабът заблуждават, че остава още малко, а всъщност разстоянието не е чак толкова малко. Поглед назад:

Последни метри ни делят от върха. Изкачването дотук ни отне около 1 час и 40 минути, но вървяхме стегнато и не сме спирали да почиваме.

Също така бях прочел, че вр. Кабул не е от най-обзорните върхове в Рила и се бях настроил, че няма да има впечатляващи гледки. Но това съвсем не беше така. Пред нас се извиси вр. Отовица и от дясно на него се виждаше вр. Сейменски камък и гледката бе много впечатляваща.

На върха спряхме за 5 минутки, за да направим снимки и да хапнем по нещо сладко и после продължихме по равния и дори леко наклонен участък към вр. Отовица, който се извисяваше пред нас.

Наближавайки подножието на вр. Отовица от дясно се откриваха изумителни гледки към долината на р. Отовица и Отовишкото езеро.

Тук вече сме съвсем близо до склонът към вр. Отовица.

За планиране на маршрута използвахме komoot.com и той беше преценил, че най-кратко ще е, ако се изкачим директно по реброто към върха. Но стръмния склон и ронливите камъни не изглеждаха като добър вариант и затова заложихме на "царския път"  - синята маркировка, минаваща в близост до ез. Окото. Така хвърлихме един поглед и към известното езеро:

Изкачването към Отовишкия рид е стръмно, но за сметка на това кратко, а гледките, които се отриват към Пазардере са невероятни.

Прогнозата беше за слънце до обяд и за облаци следобед. Meteoblue.com за пореден път познаха с голяма точност. Вероятността за валеж беше много малка, затова единственото ни притеснение беше дали облаците няма да ни лишат от спиращите дъха гледки от Отовишкия рид и вр. Дамга.

Само след минутка-две бяхме на самият вр. Отовица и вече гледахме езерото отвисоко.

Характерна снимка на вр. Отовица отстрани, на която хората изглеждат като от играта Lemmings.

Поглед надолу към х. Иван Вазов и Калините насреща.

В подножието на Калините се виждат яз. Калин и кулата Вин(т)чето и яз. Карагьол, които все още остават в графа "планирани".

От тук х. Иван Вазов изглежда съвсем близко и след доста кратко чудене решихме да я вмъкнем в маршрута за деня. Осъзнавахме, че наобратно щяхме да катерим склонът към Отовишкия рид, но това не ни отказа да стигнем до най-високоразположената хижа в България. За нея съм чувал доста разнопосочни мнения, но нямам личен опит и затова нищо повече не мога да кажа.

На пътеката за х. Иван Вазов се бяха разположили прекрасни кончета, които никак не се впечатляваха от туристи като нас.

След кратко спускане вече бяхме точно над хижата.

Направихме още няколко снимки и скоро поехме обратно към вр. Отовица. Чудехме се дали да не преминем през Голямото пазардере към вр. Дамга, защото не бяхме минавали през него, но решихме да се насладим на гледките към Седемте рилски езера от Отовишкия рид.

Горе облаците вече се бяха сгъстили и мъглата закачливо закриваше част от гледките.

Точно преди да минем обратно покрай вр. Отовица, едно ято птици прелетя доста ефектно точно пред нас.

Съвсем скоро бяхме на мястото откъдето могат да се видят и снимат всичките седем езера накуп.

От другата страна на Отовишкия рид едно стадо овце кротко си пасеше в Голямото пазардере.

От тук до Раздела ни деляха само няколко минути и неусетно се озовахме при камбаните, където изглежда е имало освежаване с жълтата боя.

Вече бяхме съвсем близко до нашата крайна точка от планирания маршрут - вр. Дамга. Последния път, когато бяхме тук хапнахме доста добре, наслаждавайки се на гледката към Урдините езера. Сега бяхме намислили да повторим. Този път мъглата се опитваше да скрие езерата, но все пак имахме късмет и през няколко секунди пейзажът драматично се променяше и разкриваше част от Урдиния циркус.

Все пак тепърва трябваше да извървим горе-долу половината от планирания път и се отправихме обратно към циркуса на Седемте рилски езера. Спускайки се от Раздела към ез. Сълзата, хвърлихме по един поглед към ез. Близнака и останалите езера под него.

Между Езерния връх и ез. Бъбрека имаше доста хора - типично за почивен ден през месец август. Опитахме да преминем през този участък максимално бързо, но нямаше как да не спрем за миг и да направим по една класическа снимка на най-дълбокото езеро на Балканския полуостров - Окото. То е дълбоко цели 37,7 метра.

Преминавайки покрай ез. Бъбрека тествахме и най-новата инфраструктура направена от хората -  доста нашумялата наскоро чакълеста пътека.

Водите на ез. Бъбрека са си все така магнетични.

Съвсем скоро след като подминахме ез. Бъбрека трябваше да се отклоним наляво и да се спуснем към долината на р. Скакавица. Тук се разделихме с туристопотока и изведнъж отново бяхме сами, а пред нас живописно се очертаваха малките притоци на р. Скакавица.

За пръв път се спусках в тази долина, а вече няколко пъти бях виждал хора да тръгват натам, докато аз съм се връщал към х. Рилски езера и горната станция на лифта. Ето, че сега бе наш ред да се спуснем надолу и да се слеем с природата. Честно казано нямах много време да се запозная с тази част от маршрута и допуснах, че щом komoot.com ни насочва натам, значи има сравнително проходима пътека, макар и да не е маркирана. Съвсем не бях обърнал внимание, че въпросната пътека направо липсва на картата на BGMountains. В крайна сметка се оказа, че проблем с преминаването от ез. Бъбрека до водопад Скакавица няма, но през повечето време се опитвахме или да гледаме за каменни пирамидки, които си бяха на мястото на ключовите места или да се взираме в GPS устройствата и да следим следата от нашия план.

Тук преминаваме покрай Скакавишкото езеро, което през това време на годината не изглежда много пълноводно, но все пак си е интересен обект в околността.

Тук пресичаме р. Скакавица или някой от нейните притоци и всъщност се намираме точно над едноименния водопад.

До тук пътеката преминаваше през тревиста местност и единствения проблем бяха многобройните притоци на р. Скакавица и възможността да се понамокрим. От тук надолу пътеката преминава през каменист терен, като наклонът е доста рязък. Ние все пак се спуснахме надолу и стръмната пътека не ни затрудни много, освен че постоянно внимавахме да не се катурнем по камъните. Добре, че на ключовите места имаше нещо като маркировка на добра воля с червен цвят.

След камъните следва спускане през боровата гора до устието на реката, където се оказахме на пътеката от х. Скакавица до водопада. Там сякаш вече бяхме на магистрала и с бърза крачка тръгнахме да се изкачваме към него. Пътеката беше доста оживена и за наша приятна изненада доста от туристите тръгнали към водопада бяха невръстни деца. Това беше знак, че хижата се намира доста близо. Това вече наистина беше последното изкачване за деня. Стигахме до самия водопад, където хапах каквото ми беше останало и направихме кратка почивка под ледените рилски пръски.

Тръгнахме да се спускаме към х. Скакавица и от там към началната ни точка - местността Зелени преслап. Преди да навлезем в гората, хвърлихме по един поглед към водопада, който остана зад нас.

От тук до Зелени преслап се върви само през гората по добре маркирана и утъпкана пътека, която преминава покрай първата хижа построена в България - гореспоменатата х. Скакавица. Денят напредваше и на бегом се спуснахме до паркинга при Зелени преслап, където нашето рилско приключение приключи благополучно и ние бяхме много доволни от преживяването.

Тук може да намерите GPS маршрута по който минахме, а тук може да разгледате снимките от прехода.






Comments