Рилска разходка от Говедарци до ЦПШ Мальовица през върховете Мечит, Лопушки, Прекорец, Купените и Ловница
Рилска разходка от Говедарци до ЦПШ Мальовица през върховете Мечит, Лопушки, Прекорец, Купените и Ловница
- Get link
- Other Apps
Връх Вихрен в Пирин планина е висок 2914 метра и така се нарежда на второ място след първенеца Мусала, който е висок само с 11 метра повече. Върхът представлява една огромна мраморна пирамида, която изглежда по различен начин от всички страни.
Пирин се намира на малко повече от 150 км. от София и това е една от причините да е една от планините, които съм посещавал най-рядко. Честно казано, до този момент бях ходил само веднъж до Бъндеришка поляна и то с лифта от Банско. Това все пак е планината посочвана, като най-красива в нашата родина дори в учебниците от училище. Така, преди около 3 години, в края на лятото на 2015 година аз и моята половинка решихме да си направим една разходка до това прекрасно място.
Обикновено посещаваме планините, организирайки еднодневни преходи с връщане обратно до гр. София, където живеем. Но този път беше по-разумно да направим разходката с преспиване. Обсъждахме два варианта - да преспим в х. Вихрен или х. Бъндерица или да пренощуваме в Банско. Нямахме опит с тези хижи, а също така бях останал с впечатление, че свободните места свършват бързо през активния сезон. Другият въпрос беше санитарният възел и самостоятелната стая, и така везните се наклониха към втория по-сигурен вариант - нощувка в някоя къща за гости в гр. Банско. Пристигнахме в Банско късно вечерта. Може би заради факта, че лятото беше към края си, а зимният сезон беше все още далеч, но градчето, което има лоша слава на твърде шумно и урбанизирано място беше изключително спокойно. Всъщност нямаше почти никакви хора по улиците и едвам намерихме една работеща механа, където да хапнем.
Вечерта си легнахме към 11 часа, като се надявах да се наспим хубаво, защото ни чакаше един дълъг и вълнуващ ден. Най-вероятно точно това вълнение се оказа спънка за спокойния ми сън, който продължи до към 2-3 през нощта. Тогава се събудих и не можах да заспя, чак до 6 часа, когато стегнахме раниците и се отправихме с колата по пътя за х. Вихрен. Бяхме планували да се качим до вр. Вихрен по червената маркировка през Кабата - описваният като най-лек и стандартен маршрут. Това беше първата ни цел за деня, а след това обмисляхме дали да не слезем от севената страна на върха към Премката и евентуално да продължим до станалото митично Конче. Винаги, когато ходя на нови за мен места обичам да се информирам много добре относно маршрут, опасности, интересни места и т.н. В случая бях изчел десетки статии и разкази за Кончето и стръмната северна страна на Вихрен. Е, оказа се, че не успяхме да стигнем чак до Кончето, но затова ще стане дума след малко.
Прогнозата за времето беше много добра. Поне за първата половина на деня, както се оказа в последствие, защото след обяд се появиха облачета и най-високите върхове на Пирин се покриха с мъгла. За щастие, дъжд и гръмотевици липсваха.
Часът беше около 6:30, а ние вече бяхме в колата на път за х. Вихрен. Въпреки слънчевото утро, температурата на въздуха беше около 5 градуса и усещането беше леко мразовито. Благодарение на ранния час намирането на място за паркиране пред х. Вихрен не беше проблем. Но още докато се катерехме в началото на пътеката се виждаше как свободните места за паркиране бързо свършиха и колите започнаха да спират покрай пътя преди хижата, който и без това е доста тесен.
Тръгнахме от паркинга пред х. Вихрен рано сутринта и слънцето все още не беше изгряло там. Само високите мраморни скали към върха бяха огряни от септемврийското слънце.
Пътеката над хижата се вие по стръмния склон, където има доста варианти за заобикаляне на разни по-големи камъни и клекови участъци. Понеже за пръв път минавахме от там, на няколко пъти се връщахме към основната пътека, защото не бяхме сигурни дали даденото отклонение скоро ше се слее с основната пътека или ще ни отведе до някой трудно преодолим участък.
Покрай пътеката намерихме сладки малинки.
В ранният час нямаше много други туристи, а след като пътеката се раздели на две - наляво за Кабата и надясно за Казаните, броят на хората, избрали нашият машрут през Кабата, съвсем оредя. Честно казано видяхме други хора чак при Кабата. Тишината и липсата на много хора беше една от предпоставките да имаме късмета още по време на първата ни разходка в района да срещем прекрасните диви кози, които обитават това място.
Точно докато се разминавахме с козичките, над нас прелетя някаква по-едра птица. Може би сокол или нещо подобно. Усещането беше невероятно.
След още малко катерене по баира достигнахме до Кабата. Тук изведнъж гледките стават много просторни и първите няколко секунди бяхме слисани. Ето един изглед към Влахинксите езера.
Поглеждайки в другата посока се изправяме пред снагата на този мраморен гигант - връх Вихрен.
Малко е трудно човек да си представи мащабите, докато не се изправи в подножието на върха и не тръгне нагоре по виещата се пътечка.
Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-обзорна беше панорамата, която се разкриваше пред нас.
Тук вече усетихме, че изкачването на вр. Вихрен не е лека задача. До този момент ходехме сравнително леко, но комбинацията от натрупани километри и наклонът преди самият връх си казаха думата и темпото съвсем спадна. Дори взех раницата на моята половинка, за да направя разходката за нея още по-приятна.
Така след малко пот и много наслада за очите и душата, стигнахме до тук.
Тук вече имахме щастието да се насладим на гледки във всички посоки. Това е мраморното било на Пирин в пълния му блясък - Кутело, Кончето, Бански суходол и т.н.
Един поглед над Казаните. Забелязват се леки облачета, все още твърде малки, но достатъчни да направят снимките малко по-интересни.
Отскочих да надникна от въпросната северна страна на въхра. Стръмно е, но наличието на вериги, добре изразена пътека и десетки хора идващи от там, правеха нещата да изглеждат съвсем нормални. Въпреки това умората си бе казала думата и решихме да не рискуваме и се върнахме обратно по пътя откъдето бяхме дошли. Така Премката и Кутело ги оставихме за друг път.
Още докато допивахме чая на върха и Кутело изведнъж се покри с облаци.
Времето там се променя изключително бързо и през голямата част от годината върховете са скрити в мъгла. Особено в следобедните часове през лятото. Освен липсата на гледки, лошото време може да бъде опасно по тези места - ниски температури, гръмотевична активност и хлъзгави камъни. Затова силно препоръчвам да следите добре прогнозата за времето, ако планирате преход.
Поглед към върха, малко преди да си тръгнем обратно надолу.
След като започнахме да се спускаме от южната страна на върха, мъглата ни застигна. През няколко секунди пейзажът се менеше и имахме възможността да гледаме през подобни "прозорчета".
Точно пред нас се виждаше стадо овце, разположено около Кабата.
Стадото беше съвсем близо до пътеката и успяхме да видим тези овце, свиканли да живеят в суровите условия на високата планина.
Поглеждайки назад, оценихме късмета да бъдем на върха при ясно и слънчево време. Хората, които се качваха след нас щяха да бъдат заобиколени от мъгла.
Докато се спускахме към х. Вихрен можехме да се насладим на осанката на вр. Тодорка, който беше огрян от слънчевите лъчи.
Благополучно стигнахме до колата в късния следобед. Приятно уморени и доволни от прелестта на Пирин планина.
Не пропуснахме да спрем и да видим Байкушевата мура, която е разположена до самия път достигащ х. Вихрен.
Това беше сладкият завършек на тази прекрасна разходка. Предстоеше едно дълго и уморително пътуване до София. Липсата на достатъчно сън през предходната нощ и дългата разходка по пиринските баири си казаха думата и усещах, че шофирането в такова състояние не е добра идея. Затова препоръчвам при възможност след подобен преход да се избере нощувка в някоя от близките хижи или населени места.
Пирин се намира на малко повече от 150 км. от София и това е една от причините да е една от планините, които съм посещавал най-рядко. Честно казано, до този момент бях ходил само веднъж до Бъндеришка поляна и то с лифта от Банско. Това все пак е планината посочвана, като най-красива в нашата родина дори в учебниците от училище. Така, преди около 3 години, в края на лятото на 2015 година аз и моята половинка решихме да си направим една разходка до това прекрасно място.
Обикновено посещаваме планините, организирайки еднодневни преходи с връщане обратно до гр. София, където живеем. Но този път беше по-разумно да направим разходката с преспиване. Обсъждахме два варианта - да преспим в х. Вихрен или х. Бъндерица или да пренощуваме в Банско. Нямахме опит с тези хижи, а също така бях останал с впечатление, че свободните места свършват бързо през активния сезон. Другият въпрос беше санитарният възел и самостоятелната стая, и така везните се наклониха към втория по-сигурен вариант - нощувка в някоя къща за гости в гр. Банско. Пристигнахме в Банско късно вечерта. Може би заради факта, че лятото беше към края си, а зимният сезон беше все още далеч, но градчето, което има лоша слава на твърде шумно и урбанизирано място беше изключително спокойно. Всъщност нямаше почти никакви хора по улиците и едвам намерихме една работеща механа, където да хапнем.
Вечерта си легнахме към 11 часа, като се надявах да се наспим хубаво, защото ни чакаше един дълъг и вълнуващ ден. Най-вероятно точно това вълнение се оказа спънка за спокойния ми сън, който продължи до към 2-3 през нощта. Тогава се събудих и не можах да заспя, чак до 6 часа, когато стегнахме раниците и се отправихме с колата по пътя за х. Вихрен. Бяхме планували да се качим до вр. Вихрен по червената маркировка през Кабата - описваният като най-лек и стандартен маршрут. Това беше първата ни цел за деня, а след това обмисляхме дали да не слезем от севената страна на върха към Премката и евентуално да продължим до станалото митично Конче. Винаги, когато ходя на нови за мен места обичам да се информирам много добре относно маршрут, опасности, интересни места и т.н. В случая бях изчел десетки статии и разкази за Кончето и стръмната северна страна на Вихрен. Е, оказа се, че не успяхме да стигнем чак до Кончето, но затова ще стане дума след малко.
Прогнозата за времето беше много добра. Поне за първата половина на деня, както се оказа в последствие, защото след обяд се появиха облачета и най-високите върхове на Пирин се покриха с мъгла. За щастие, дъжд и гръмотевици липсваха.
Часът беше около 6:30, а ние вече бяхме в колата на път за х. Вихрен. Въпреки слънчевото утро, температурата на въздуха беше около 5 градуса и усещането беше леко мразовито. Благодарение на ранния час намирането на място за паркиране пред х. Вихрен не беше проблем. Но още докато се катерехме в началото на пътеката се виждаше как свободните места за паркиране бързо свършиха и колите започнаха да спират покрай пътя преди хижата, който и без това е доста тесен.
Тръгнахме от паркинга пред х. Вихрен рано сутринта и слънцето все още не беше изгряло там. Само високите мраморни скали към върха бяха огряни от септемврийското слънце.
Пътеката над хижата се вие по стръмния склон, където има доста варианти за заобикаляне на разни по-големи камъни и клекови участъци. Понеже за пръв път минавахме от там, на няколко пъти се връщахме към основната пътека, защото не бяхме сигурни дали даденото отклонение скоро ше се слее с основната пътека или ще ни отведе до някой трудно преодолим участък.
Покрай пътеката намерихме сладки малинки.
В ранният час нямаше много други туристи, а след като пътеката се раздели на две - наляво за Кабата и надясно за Казаните, броят на хората, избрали нашият машрут през Кабата, съвсем оредя. Честно казано видяхме други хора чак при Кабата. Тишината и липсата на много хора беше една от предпоставките да имаме късмета още по време на първата ни разходка в района да срещем прекрасните диви кози, които обитават това място.
Точно докато се разминавахме с козичките, над нас прелетя някаква по-едра птица. Може би сокол или нещо подобно. Усещането беше невероятно.
След още малко катерене по баира достигнахме до Кабата. Тук изведнъж гледките стават много просторни и първите няколко секунди бяхме слисани. Ето един изглед към Влахинксите езера.
Поглеждайки в другата посока се изправяме пред снагата на този мраморен гигант - връх Вихрен.
Малко е трудно човек да си представи мащабите, докато не се изправи в подножието на върха и не тръгне нагоре по виещата се пътечка.
Колкото по-нагоре се изкачвахме, толкова по-обзорна беше панорамата, която се разкриваше пред нас.
Тук вече усетихме, че изкачването на вр. Вихрен не е лека задача. До този момент ходехме сравнително леко, но комбинацията от натрупани километри и наклонът преди самият връх си казаха думата и темпото съвсем спадна. Дори взех раницата на моята половинка, за да направя разходката за нея още по-приятна.
Така след малко пот и много наслада за очите и душата, стигнахме до тук.
Тук вече имахме щастието да се насладим на гледки във всички посоки. Това е мраморното било на Пирин в пълния му блясък - Кутело, Кончето, Бански суходол и т.н.
Един поглед над Казаните. Забелязват се леки облачета, все още твърде малки, но достатъчни да направят снимките малко по-интересни.
Отскочих да надникна от въпросната северна страна на въхра. Стръмно е, но наличието на вериги, добре изразена пътека и десетки хора идващи от там, правеха нещата да изглеждат съвсем нормални. Въпреки това умората си бе казала думата и решихме да не рискуваме и се върнахме обратно по пътя откъдето бяхме дошли. Така Премката и Кутело ги оставихме за друг път.
Още докато допивахме чая на върха и Кутело изведнъж се покри с облаци.
Времето там се променя изключително бързо и през голямата част от годината върховете са скрити в мъгла. Особено в следобедните часове през лятото. Освен липсата на гледки, лошото време може да бъде опасно по тези места - ниски температури, гръмотевична активност и хлъзгави камъни. Затова силно препоръчвам да следите добре прогнозата за времето, ако планирате преход.
Поглед към върха, малко преди да си тръгнем обратно надолу.
След като започнахме да се спускаме от южната страна на върха, мъглата ни застигна. През няколко секунди пейзажът се менеше и имахме възможността да гледаме през подобни "прозорчета".
Точно пред нас се виждаше стадо овце, разположено около Кабата.
Стадото беше съвсем близо до пътеката и успяхме да видим тези овце, свиканли да живеят в суровите условия на високата планина.
Поглеждайки назад, оценихме късмета да бъдем на върха при ясно и слънчево време. Хората, които се качваха след нас щяха да бъдат заобиколени от мъгла.
Докато се спускахме към х. Вихрен можехме да се насладим на осанката на вр. Тодорка, който беше огрян от слънчевите лъчи.
Благополучно стигнахме до колата в късния следобед. Приятно уморени и доволни от прелестта на Пирин планина.
Не пропуснахме да спрем и да видим Байкушевата мура, която е разположена до самия път достигащ х. Вихрен.
Това беше сладкият завършек на тази прекрасна разходка. Предстоеше едно дълго и уморително пътуване до София. Липсата на достатъчно сън през предходната нощ и дългата разходка по пиринските баири си казаха думата и усещах, че шофирането в такова състояние не е добра идея. Затова препоръчвам при възможност след подобен преход да се избере нощувка в някоя от близките хижи или населени места.
Comments
Post a Comment